Поглед в миналото

Случва ли ви се да погледнете в миналото и да видите нещо за първи път? На мен ми се случва понякога, особено когато чета някой стар текст от гимназията. Неосопоримо е, че тогава съм пишела по-добре, отколкото сега. Доста наивно и сладникаво, но красиво. Днес разчиствах спомените си. Не обичам да изхвърлям неща..Те имат стойност. Огромна. Емоционална. Но новото не обича миналото....Новите мебели и пространства ревнуват от спомените....И ги оставят на пътя. Точно поради такива причина разчиствах онзи шкаф с бумагите....който никога друг път не попада в графата "почистване". И попаднах на любовно есе. Дори незнам за кого е написано. Както Ваня Щерева беше написала - вече не е важно дали любовта е била измислена или имагинерна - тя е на хартията: Ето го и есето - писано преди години....за имагинерната любов, която покрива със захаросана глазура:
Здравей, любима моя тайничке!
Няма те от минути, а вече тъгата ме е обхванала изцяло. искам топлата ти прегръдка, искам дъждовните сълзи навън да отмерват ритмичното ни дишане. Искам грейналото слънце да преобразява света за нас - да живеем заедно в един по ново му красив и чист свят. Искам да усещам дъха ти до ухото си, докато четеш през рамото ми. Знаеш ли - винаги забравям да ти кажа, че обожавам да правиш това. Всъщност толкова много го мразя, но не и когато ти го правиш. Обичам да стоя по детски сгушена в прегръдките ти, докато четеш моите есета. прави ме неописуемо щастлива да лежим на пода, хванати ръка в ръка, за да слушаме ПИФ. Защо не си тук до мен? Защо не ме викаш от терасата да се запозная със смешния снежен човек с огромни обувки?
Знам, че трябва. Знам, че не може да сме всяка минута заедно, но това ме измъчва. Няма смисъл. Аз си седя тук, екипирана за решаване на задачи, и отново мисля само за теб. Помниш ли ак се запознахме, Помниш, разбира се! Толкова бе романтично...разноцветните светкавици, лепнещият студ, затворническата беседка...Сега ми изглежда смешно, но..."Бог пази лудите, пияните и влюбените". пък и нали сме си луди...Да се склрием под чадър на плажа...това вече бе шантава иедя...А сега ти събираш студ, аз оскъдна топлина. И когато отново ни събере съдбата като две неразделни части ще въстановим разчупената хармония. Слушам Слави, лепната на прозореца, за да почувствам дъжда, думите ми се набиват в съзнанието - "раздялата наистина е малка смърт...". Чувствам се мъртва. Не мога да покажа колкот те обичам и ...само се измъчвам, дали ти казах, че те обичам, преди да тръгнеш. Дали казах вълшебните думички 100 или 101 пъти. Заклинанието може и да не се сбъдне...А може би и ти в мимента гледаш залеза. Може би и ти оприличаваш слънчевата палитра на любимата ми прасковено-оранжева рокля. Може би...
Стига толкова минало. Усмивки и плюсчета за положителни мисли :)