Думата

Има теория, че всеки град може да бъде описан с дума. Тя е най-често срещаната в мислите на хората и е ключът към разбирането на всичко, случващо се около нас в тази моментна реаност. Интересно би било да се замислим коя ли е думата описваща София? А коя ли е думата, описваща нас?
За пренаселената ни столица, обхваната днес от меланхолията на многото българи, отправили колата към родните си места, бих предположила НЕСИГУРНОСТ. Хем иска да е красива и подренена, хем......някак е чаровно разхвърляна и подслонява както студени модерни стъклени сгради, така и стари сиви здания с паднала мазилка. Но това издава някаква доброта и аутруистичност. Затова е просто противоречива. Но тази дума......описва ли и хората в нея? Самотни със слушалки в ушите десетки хора вървят и търсят нежност. Прикриват се зад безразличието, но всъщност са отворени към света, към приключенията, към новото....В такъв случай по-скоро се намества думата ОЧАКВАНЕ. Те някак странно си кореспондират и ни настройват на едни положителни емоции.
Аз също се замислих коя ли е моята лична дума. Може би хороскопът ми е прав, казвайки че девизът на близнаците е ТЪРСЯ. ОЧАКВАМ също не е за подценяване, защото включва целият процес на трепетна подготовка, пеперудите в стомаха, както и насладата от изненадата....Въпреки това ми се иска да вярвам, че моята дума е свързана с позитивизъм. Когато преди години бях скаут и строях палатки ни учеха на нещо много важно - едно от основните скаутски правила е да вярваш. Не е задължително да вярваш в Христос или някой друг конкретен Бог. Просто лъч, който да те кара да продължиш напред, да следваш мечтата, да искаш да я видиш реализирана......или просто нещо, което да те кара да се бориш. Но ВЯРВАМ може да е част и от изречението "Аз вярвам в доброто у хората", "аз вярвам в позитивното мислене" или просто "вярвам в по-доброто бъдеще". Затова си избирам тази дума. Може би типично по близнашки ще я променя след време......но за момента бих казала готдо, че ВЯРВАМ. А вие?

Егоизъм на прах

Гледах страхотен филм. Напоследък май само за филми пиша......но това е моята страст :) и ежедневие. За много филмът може би е тривиален. Казва се "27 сватби" и е сякаш поредната романтична комедия. Те са нещо като чиклит романите, но в тях героините са някак по-красиви и не толкова отчаяни. Въпросът е, че колкото и тривиален....филмът постави много въпроси. Какво е да живееш за другите. доколко в аутруизма си забравяме да си отделяме време и има ли опасност да изгубим себе си? Катрин Хейгъл във филма имаше проблем да живее собствения си живот и затова удобно се скриваше в ежедневните организации на другите. Доколко отделяме време за себе си. И не, не говоря за кола маска, прически или масаж. Става дума за духовният мир, нужен на всеки човек. Може би хората, практикуващи йога са едни от най-щастливите. Защото те имат това време - да отговорят на всички въпроси, да ги зададат и да се замислят за смисъла. За мен това е времето за писане. Сигурно сте забелязали...Трудно е да пишеш, когато имаш само 40 свободни минути или графика ти казва, че утре ставаш в 7:30. Всяко ограничение е потискащо подсъзнателно стресира. Защото какво по-релаксиращо от неочаквана чаша греяно вино с приятели или прекрасна книга, която да ви изненада и да имате възможността да и се посветите изцяло. Затова нека бъдем приятели най-вече на себе си и след това на другите. Късчета егоизъм надали са подсъдни и ще ни помогнат да бъдем по-добри хора и в отношението си към другите и в самочувствието си пред себе си. Останалото е съмнение.

Жонглиране с малко живот

Изкуството. Красиво, експресивно и немеркантилно. То ни разтърсва, вдъхновява и усмихва. Но понякога и ни ограбва. Често се е случвало да си мисля, че е някак ненужно или просто второстепенно. Гледах филм. Полски за разнообразие :) Тривиален, красив и любовен. Напомни ми много неща, които бях забравила. Пробуди сетива, които бях заровила дълбоко. Накара ме да поискам.......да танцувам, да пиша, да обичам, да летя, да се рея или просто да живея.
Със сигурност ви се е случвало - с филм или книга, с онази неизвестна постановка обратно в детството ви. И след това се чувстваш толкова жив и окрилен. Но и различен. Сякаш това ни аз не е за този свят.Или просто този свят забравя, че ние сме бири родени за да бъдем такива. Налага ни костюми на строгост и физиономии на сериозност. Точно в този момент, когато ни потисне Биг брадърското или просто се почувстваме като буква заключена сред скучен доклад......Намираме изкуството. Почти без да го търсим. То е зад ъгъла. Или в подлеза...на топло. Дори да не го разбираме имаме сетивата да почувстваме силата му. И то без да пита нахлува, разрушава, преобръща.
Ходили ли сте сами на кино? Чели ли сте книга, задъхвайки се преди края? А театралните пиеси, които ви карат да мислите, че сте единствени в залата...Всяко едно подобно преживяване идва с цел - да ни преобърне, да ни разтърси, да ни помогне, но и да ни обърка. Пренареждането вече е в територията на психологията. Това, което изкуството прави, е единствено да издуха праха от залежалата медна статуетка. Полирането до блясък зависи единствено от нас, нашето самоанализиране и вътрешният мир. Затова и изкуството не винаги достига до хората. Те просто не могат да разгадаят породените бури в душата. И си мислят, че това е поредният листопад. Затова нека поощряваме изкуството, но и да не прекаляваме с разтърсващата му природа. Защото свъртът е жесток и реалността дебне зад ъгъла. Щастлив е единствено добрият жонглор - между реалност и идеалност.

Цената

Гледах филм. Полски. И то прекрасен :) Едно от топ заглавията на София Филм Фест. Е, аз го гледах вкъщи, но това е дълга история. За какво ли пиша? За цената! цената да бъдеш различен. Цената да отстояваш принципите си дори, когато си тинейджър. Цената да оценяваш колко точно "готини" са готините и какво са жертвали, за да се възкачат на този лелеян пиадестал. Трудно е да се бориш сам. Със съзряването, с фалшивите кумири, със самотата и объркването. Може би защото всички сме го преживели - затова ме грабна тази история. Силна, прувеличена, фрапираща и истинска. Дотолкова, че ти се свива стомаха.
Вечното сравняване. И сблъсъкът на ценнтости. Почти като старата чанта пълна със спомение и новото лъскаво парче плат. всяка има своите достойнства. От нас зависи какво ще изберем. Но дали дрехите и подобните лъскави придобивки ни правят да се чувстваме лъскави самите ние. Кое ни кара да вдигаме високо глава? Ако и вие се питате това - гледайте "Момичетата от Мола"(Galerianki). Защото за пореден път режисьорката ни напомня, че Пошла далеч не е толкова далече от нас....пък било и по манталитет.

КръговрЪт

Интересно е как се повтарят нещата. Не. Не става дума за дежа ву...Просто за кръговрата на настроенията. Отново е края на зимата. И отново е момент на пренареждане. Степенуване на приоритети, преформатиране на бъдещето...И вечното търсене. На себе си. На другите. На смисъл и правилен път. Защо ли лошото зимно време поражда подобни мисли. И как точно пролетното слънце ги отпъжда? Това са тайните на природата, които и да анализираме не ще успеем да променим или овладеем. Те се случват някак тихомълком и не са подвластни на външни фактори. Нещо като новогодишните равносметки. Винаги в последните часове на годината се питам какво ми е донесла тя....С какво са били изпълнени последните ми 365 дни и с колко съм се променила оттогава. И сякаш е нормално - след дълга сесия следва прочистване. Така и след много работа и напрегнати моменти се нуждаем от пренареждане. На мисли, чувства, амбиции и ориентири. Сякаш сега е момента да изровим компаса и да помечтаем за мириса на море. Да открием новият път в отражението му и да оставим емоцията да ни води..към безгрижието на лятото, оптимизма на пролетта или просто към бъдещето, което по подразбиране обещава да е по-добро. А ние по подразбиране си обещаваме да му вярваме.

Малко позакъсняло валентинско послание

Обичам те! Понякога си толкова силен...., че чак нагарча. Друг път сладостта ти ме удавя в сос от баклава. Когато докоснеш устните ми тялото ми сякаш оживява. Отровените в ежедневието мисли се разбягват като уплашени деца и оставаш само ти...И насладата! Тази безсрамна воайорка. Тялото ми се отпуска в твоите ръце, а денят се завръща под лъчите на моята усмивка. Не мога да ти се наситя, въпреки че ме опияняваш до несвяст. Провокираш ме да говоря смешки, да творя, да правя лудории. Но притворя ли очи...ти вече си си отишъл. Поел си към нечия друга целувка, за да запалиш чужд празник...
Но аз отново ще те призова, ще извикам мистичното ти име, за да ме приютиш в прегръдките си и да ме избавиш от черните гарги в главата ми.
И аз казвам вълшебната дума: Мавруд
......и историята отново се завърта...