вторник, 10 април 2007 г.

Човек да не може да ви почерпи с някоя песен....ок пак по старомодния начин http://vbox7.com/play:dc367290

Омръзна ми

Милена имаше една песен..."Омръзна ми да светя като крушка/омръзна ми да ходя по въже". Май я разбирам и то мноооого добре. И на мен :) Казах пословичното стига от онази реклама...И ако не ме разбирате или не живеете в България или просто само съществувате в България последните годинки(рабирайте го както искате/или по-скоро ти, който го четеш:) Защо ли се заблуждавам, че сте много хаха/тази скоба трябваше да се затвори отдавна, но това между другото). Какво ли ми омръзна е логничния въпрос, който трябва да ви хрумва:) Ами писна ми да съм в лошо настроение и да гледам усмихнатите хора по улиците с тайна завист. Не ми беше никак приятно да се правя на не-плачеща в градския транспорт. И най-вече да слушам депресарски песни, които да си мисля, че ме характеризират отлично. Край. Усмивка. И цъфнали дръвчета...И ти почти извън мислите ми....Не ти бе глупи/четящи човеко/, а просто той....the bad guy. Вече танцувам с колегите дори в офиса, а Foxlifeпак дават изкукуреткалата Али Макбийл, която ме забавлява така. Значи можело....И то без философски анализи и пътувания към себе си. Или май въпреки тях....Както винаги. Или по-скоро не. Защото всеки миг е индивидуалност. Аз грабвам този затова...hasta luego...

четвъртък, 5 април 2007 г.

Май печеля, но дали...

Малко е странно, когато на главата ти се скупчят някакви неща. А още повече пък емоции. И винаги така се получва - случи ли се нещо негативно в емоционален план задължително идват някакви успехи в социален. Трудно е да се зарадваш, обаче. Странно ми е, но сякаш се получава, че за да се радваш трябва просто да имаш някой на когото да споделиш радостта. Или просто емоцията от загубата, пък била и тя метафорична, на някой близък е прекалено силна, за да заглуши всяка радост. Май и да и не....Звучи толкова сложно, че и аз се обърках. А всъшност занм за какво говоря....
Замислям се и си казвам - момиче, мислиш прекалено много и това ти действа депресарско.
ОК. няма вече депресии. И то за момчета, които него заслужават. Усмихвам се на секси колегата от съседната редакция....Ах, Антончо, мога да се гмурна в сините ти очички:) хаха
Малко разходка. Дори дръвчетата са цъфнали. Пролет. Аромат. Ако не виждам мляскащи се двойки ще е супер. Единствения начин да ги отбегна е като тръгна пеша. Почти само коли хвърчат покрай мен. кеф. Сама съм...почти. Мога дори да си запея. Натроението ми се оправя обратно пропорционално на това как краката ми се уморяват. Сигурно има връзка. Това бе първата нощ, в която спах като малко дете....от тогава.....
Сега си гледам едно сладко клипче и кърша дупенце :) Насладете се и вие и горе главата. Пролет е и си заслужава
http://vbox7.com/play:33fa6c60
/не иска да ми се качи по някакъв друг цивилизован начин....съжалявам/

неделя, 18 февруари 2007 г.

Да бъдеш образцов

Аз лично много мразя, когато ми кажат, че съм нормална. За мен подобни категории не съществуват и винаги много се смеех на табелите "Образцов дом", макар и тайно да завиждах, че на нашата къща на село нямаше подобна. Табелката на вратата на Ваня Щерева,обаче, колкото и странна да е, си завладява отвсякъде. Влизаш в този дом и прекрачваш прага на собственото си минало. Четеш и веднага си представяш твоята собствена подобна ситуация. За бързите флиртова, за големите любови, за типшично по женски преживятата мъка...и за безкрайните фантазии. И все пак най-много ме завладя числото три. Незнам защо точно три са приятелките. Но толкова мило ми стана за моите две добри приятелки. И за нашите подобни раазговори кой, с кого , какво и как. А идеята с допълненото издание и писмата след него....Леле, честно един еднствен път съм търсила неистово песен и това бе Роксан на Стинг след като прочетох книгата му. За песента на Ваня Щерева това бе втория. Хубаво е да има подобни песни. Да ти напомнят за приятното приключение да четеш лудите разговори и смехоранствания на някой /не/познат. Не казвам, че песента е велика. Ни най-малко....Но е като онези стари шлагери, които пееш с чудно гърло, защото ти напомнят за лета покрай огъня....Обичам да обичам, а тази книга те обгръща с целия свят и те кара да го разцелуваш. Затова и аз и се поддадох....

събота, 17 февруари 2007 г.

Облекчение

Какво облекчени. Мина и последния изпит. В момента обичм света ис ебе си повече, отколкото преди. Отново нямам време, но поне сега това не е фатално. Пък и четенето на книжки, пиенето на бира и танците не бива да се спират за дълго. Иначе рискувам да спра да съм такъв ентусиаст. Мисля си, обаче, че ако не беше толквоа тегава и трудна сесията нямаше да можем да се разбием 2 пъти на диско, нямаше и да се радвам толкова да не правя нищо. С една дума едва сега оценявам какво е да си безгрижен и все пак безгрижен, но за малко и заслужено.
Бягам, че някой идва. Доскоро. Целувки.

събота, 27 януари 2007 г.

Лошата среща на големите очаквания и шантавата реалност

Много много неприятно. Имаш големи очаквания, които в повечето случаи не се сбъдват. И ти е криво. Дали гаджето ен ти е звъннало по телефона, искал си да ходиш на караоке или е нещо по-голямо. Важно е, че човек колкото и да се опитва винаги има очаквания. Или почти винаги. Странно животно са тези луди мисли. Уж само препускат през главата ти, а те карат да се съмняваш дали нещата са станали по план. Честно да си призная четох "Големите надежди" на Дикенс /отдавна беше или май не чак толкова/ и се надявах, че поне там ще намеря отговор. За съжаление освен въпроси друго не изрових. Продължавам да имам невъзможните очаквания, защото живея в невъзможен свят. Хората не се съобразяват с нищо освен себе си, самолетите продължават да прелитат.....а в съзнанието ми се набива Итън Хоук от едноименния филм/много добър филм между другото/, но дори той с престъпно увлекателната си брадичка не откри как да надмогне вътрешната борба между щастието от реалността и нещастието на фикцията. Разбира се печели мадамата, но аз как да спечеля нервите и страховете си....
Сещам се, че дори не можах да прочета последните 20 страници на "ПОлет над кукувиче гнездо". Пак заради ужасните очаквания. А те в случая са малко стряскащи. Казвам страх и почти го мисля, защото книгата е емблематична и би могла да убие всичкия детски ентусиазъм в скътания ми оптимизъм. СИгурно някой ден ще надмогна тегобните очаквания и ще разгърна книжката до края, но със сигурност няма да е днес. Докато има утре съм спокойна.

сряда, 24 януари 2007 г.

Наистина ли краят е ново начало


Днес си завърших курсовата по Народопсихология. Какъв кеф само. И се замислих колко приятно е да завършиш нещо, което си творил много дълго време и те е тормозило дори в просъницата ти. И колко тъжно е да се разделяш с книгите. Онези-готините, които си чел денонощно и заради които тялото ти се схваща в различни необикновени пози. Или поне се е схващало...Затваряш корицата и никога повече не влизаш в този свят. Обратен билет няма. Защото и да прочетеш книгата втори път светът няма да е толкова очарователен - просто няма да е нов. Пък и реалния свят има много много повече недостатъци от фикционалния независимо дали четеш реализма на Алиенде или преиначената действителност на Ричард Бах.
Наскоро започнах отново да излизам с един сатр приятел. и той ми каза, че не чете книги защото въображението му е толквоа силно, че не му позволява да се съсредоточва. Стана ми странно. Аз ли съм от старата гвардия на романтиците не можах да установя, но като хвана хубава книга аз забравям ума, дума, че и света наоколо...Но явно хора всякакви, а нрави още повече...така че бягам към свободата си защото вече нямам курсова по Народопсихология и мога да чета до насита...:) Смайл и четете книжки, за да се радвате на завръщанията