събота, 1 януари 2011 г.

Успешен маркетинг

Казват, че ходенето по срещи било като отворен пазар. Всеки има възможности и трябва да прилагаш специална политика, за да те забележат. Продават се и стоки с по-лъскави етикети или просто по-добро качество. Марковите стоки също получават повече внимание. Звучи ли ви познато? Но тогава пазарът трябва да е разделен на микро и макро. Хората, занимаващи се с микроикономика, които доброволно се ограничават в границите на България, определено са поставени в по-лесна ситуация да се сдобият с продукт и да си го ползват вовеки....или поне докато не се счупи или овехтее. Вероятността преговорите да приключат със сделка са много по-големи, както и външните влияния са доста по-предвидливи. Макроикономистите, от своя страна, трябва да инвестират много повече, да отделят повече време и стратегически да подготвят бъдещите си срещи. Въпреки това "пазаруването" в една отбрана международна среда със сигурност осигурява безкрайно разнообразие от най-добри стоки. Кое, тогава, се цени повече на отворения пазар на срещите? Микро или макро уменията? А може би няма значение чрез какви средства са постигнати резултатите ако те са налице и страните, сключили сделка, са еднакво удовлетворени. Звучи доста логично, нали?

събота, 25 декември 2010 г.

Думата

Има теория, че всеки град може да бъде описан с дума. Тя е най-често срещаната в мислите на хората и е ключът към разбирането на всичко, случващо се около нас в тази моментна реаност. Интересно би било да се замислим коя ли е думата описваща София? А коя ли е думата, описваща нас?
За пренаселената ни столица, обхваната днес от меланхолията на многото българи, отправили колата към родните си места, бих предположила НЕСИГУРНОСТ. Хем иска да е красива и подренена, хем......някак е чаровно разхвърляна и подслонява както студени модерни стъклени сгради, така и стари сиви здания с паднала мазилка. Но това издава някаква доброта и аутруистичност. Затова е просто противоречива. Но тази дума......описва ли и хората в нея? Самотни със слушалки в ушите десетки хора вървят и търсят нежност. Прикриват се зад безразличието, но всъщност са отворени към света, към приключенията, към новото....В такъв случай по-скоро се намества думата ОЧАКВАНЕ. Те някак странно си кореспондират и ни настройват на едни положителни емоции.
Аз също се замислих коя ли е моята лична дума. Може би хороскопът ми е прав, казвайки че девизът на близнаците е ТЪРСЯ. ОЧАКВАМ също не е за подценяване, защото включва целият процес на трепетна подготовка, пеперудите в стомаха, както и насладата от изненадата....Въпреки това ми се иска да вярвам, че моята дума е свързана с позитивизъм. Когато преди години бях скаут и строях палатки ни учеха на нещо много важно - едно от основните скаутски правила е да вярваш. Не е задължително да вярваш в Христос или някой друг конкретен Бог. Просто лъч, който да те кара да продължиш напред, да следваш мечтата, да искаш да я видиш реализирана......или просто нещо, което да те кара да се бориш. Но ВЯРВАМ може да е част и от изречението "Аз вярвам в доброто у хората", "аз вярвам в позитивното мислене" или просто "вярвам в по-доброто бъдеще". Затова си избирам тази дума. Може би типично по близнашки ще я променя след време......но за момента бих казала готдо, че ВЯРВАМ. А вие?

Егоизъм на прах

Гледах страхотен филм. Напоследък май само за филми пиша......но това е моята страст :) и ежедневие. За много филмът може би е тривиален. Казва се "27 сватби" и е сякаш поредната романтична комедия. Те са нещо като чиклит романите, но в тях героините са някак по-красиви и не толкова отчаяни. Въпросът е, че колкото и тривиален....филмът постави много въпроси. Какво е да живееш за другите. доколко в аутруизма си забравяме да си отделяме време и има ли опасност да изгубим себе си? Катрин Хейгъл във филма имаше проблем да живее собствения си живот и затова удобно се скриваше в ежедневните организации на другите. Доколко отделяме време за себе си. И не, не говоря за кола маска, прически или масаж. Става дума за духовният мир, нужен на всеки човек. Може би хората, практикуващи йога са едни от най-щастливите. Защото те имат това време - да отговорят на всички въпроси, да ги зададат и да се замислят за смисъла. За мен това е времето за писане. Сигурно сте забелязали...Трудно е да пишеш, когато имаш само 40 свободни минути или графика ти казва, че утре ставаш в 7:30. Всяко ограничение е потискащо подсъзнателно стресира. Защото какво по-релаксиращо от неочаквана чаша греяно вино с приятели или прекрасна книга, която да ви изненада и да имате възможността да и се посветите изцяло. Затова нека бъдем приятели най-вече на себе си и след това на другите. Късчета егоизъм надали са подсъдни и ще ни помогнат да бъдем по-добри хора и в отношението си към другите и в самочувствието си пред себе си. Останалото е съмнение.

сряда, 7 април 2010 г.

Жонглиране с малко живот

Изкуството. Красиво, експресивно и немеркантилно. То ни разтърсва, вдъхновява и усмихва. Но понякога и ни ограбва. Често се е случвало да си мисля, че е някак ненужно или просто второстепенно. Гледах филм. Полски за разнообразие :) Тривиален, красив и любовен. Напомни ми много неща, които бях забравила. Пробуди сетива, които бях заровила дълбоко. Накара ме да поискам.......да танцувам, да пиша, да обичам, да летя, да се рея или просто да живея.
Със сигурност ви се е случвало - с филм или книга, с онази неизвестна постановка обратно в детството ви. И след това се чувстваш толкова жив и окрилен. Но и различен. Сякаш това ни аз не е за този свят.Или просто този свят забравя, че ние сме бири родени за да бъдем такива. Налага ни костюми на строгост и физиономии на сериозност. Точно в този момент, когато ни потисне Биг брадърското или просто се почувстваме като буква заключена сред скучен доклад......Намираме изкуството. Почти без да го търсим. То е зад ъгъла. Или в подлеза...на топло. Дори да не го разбираме имаме сетивата да почувстваме силата му. И то без да пита нахлува, разрушава, преобръща.
Ходили ли сте сами на кино? Чели ли сте книга, задъхвайки се преди края? А театралните пиеси, които ви карат да мислите, че сте единствени в залата...Всяко едно подобно преживяване идва с цел - да ни преобърне, да ни разтърси, да ни помогне, но и да ни обърка. Пренареждането вече е в територията на психологията. Това, което изкуството прави, е единствено да издуха праха от залежалата медна статуетка. Полирането до блясък зависи единствено от нас, нашето самоанализиране и вътрешният мир. Затова и изкуството не винаги достига до хората. Те просто не могат да разгадаят породените бури в душата. И си мислят, че това е поредният листопад. Затова нека поощряваме изкуството, но и да не прекаляваме с разтърсващата му природа. Защото свъртът е жесток и реалността дебне зад ъгъла. Щастлив е единствено добрият жонглор - между реалност и идеалност.

понеделник, 15 март 2010 г.

Цената

Гледах филм. Полски. И то прекрасен :) Едно от топ заглавията на София Филм Фест. Е, аз го гледах вкъщи, но това е дълга история. За какво ли пиша? За цената! цената да бъдеш различен. Цената да отстояваш принципите си дори, когато си тинейджър. Цената да оценяваш колко точно "готини" са готините и какво са жертвали, за да се възкачат на този лелеян пиадестал. Трудно е да се бориш сам. Със съзряването, с фалшивите кумири, със самотата и объркването. Може би защото всички сме го преживели - затова ме грабна тази история. Силна, прувеличена, фрапираща и истинска. Дотолкова, че ти се свива стомаха.
Вечното сравняване. И сблъсъкът на ценнтости. Почти като старата чанта пълна със спомение и новото лъскаво парче плат. всяка има своите достойнства. От нас зависи какво ще изберем. Но дали дрехите и подобните лъскави придобивки ни правят да се чувстваме лъскави самите ние. Кое ни кара да вдигаме високо глава? Ако и вие се питате това - гледайте "Момичетата от Мола"(Galerianki). Защото за пореден път режисьорката ни напомня, че Пошла далеч не е толкова далече от нас....пък било и по манталитет.

неделя, 7 март 2010 г.

КръговрЪт

Интересно е как се повтарят нещата. Не. Не става дума за дежа ву...Просто за кръговрата на настроенията. Отново е края на зимата. И отново е момент на пренареждане. Степенуване на приоритети, преформатиране на бъдещето...И вечното търсене. На себе си. На другите. На смисъл и правилен път. Защо ли лошото зимно време поражда подобни мисли. И как точно пролетното слънце ги отпъжда? Това са тайните на природата, които и да анализираме не ще успеем да променим или овладеем. Те се случват някак тихомълком и не са подвластни на външни фактори. Нещо като новогодишните равносметки. Винаги в последните часове на годината се питам какво ми е донесла тя....С какво са били изпълнени последните ми 365 дни и с колко съм се променила оттогава. И сякаш е нормално - след дълга сесия следва прочистване. Така и след много работа и напрегнати моменти се нуждаем от пренареждане. На мисли, чувства, амбиции и ориентири. Сякаш сега е момента да изровим компаса и да помечтаем за мириса на море. Да открием новият път в отражението му и да оставим емоцията да ни води..към безгрижието на лятото, оптимизма на пролетта или просто към бъдещето, което по подразбиране обещава да е по-добро. А ние по подразбиране си обещаваме да му вярваме.

сряда, 17 февруари 2010 г.

Малко позакъсняло валентинско послание


Обичам те! Понякога си толкова силен...., че чак нагарча. Друг път сладостта ти ме удавя в сос от баклава. Когато докоснеш устните ми тялото ми сякаш оживява. Отровените в ежедневието мисли се разбягват като уплашени деца и оставаш само ти...И насладата! Тази безсрамна воайорка. Тялото ми се отпуска в твоите ръце, а денят се завръща под лъчите на моята усмивка. Не мога да ти се наситя, въпреки че ме опияняваш до несвяст. Провокираш ме да говоря смешки, да творя, да правя лудории. Но притворя ли очи...ти вече си си отишъл. Поел си към нечия друга целувка, за да запалиш чужд празник...
Но аз отново ще те призова, ще извикам мистичното ти име, за да ме приютиш в прегръдките си и да ме избавиш от черните гарги в главата ми.
И аз казвам вълшебната дума: Мавруд
......и историята отново се завърта...

петък, 25 декември 2009 г.

Малко магия на прах

Коледа е! Един от най-семейните празници, които трябва да ни върнат към духовната ни същност. Но понякога......се случва празникът да се ограничи до разменянето на подаръци, яденето на маса и досадно бъбрене с роднини за общи неща...А всъщност Коледа е много повече! Тя е в коледните песни, които свири плеърът ни на 10ти Декември или завръщането ни към дизайнерските ни умения, украсявайки елхата....Или дори мистиката да избереш подарък за някой - да преосмислиш кой точно е този човек, какви са неговите интереси, на какво би се зарадвал...и може би по този начин да се опознаеш човека още повече.
Наскоро гледах "Наистина любов". Всички акзваха, че е коледен филм, а аз дори бях забравила кога се развиваше действието....Но самата идея, че любовта под каквато и да е форма ни обгражда във всеки един момент, но магията на коледа ни я припомня специално...Да де, ама това са Щатите. Или Англия. И то на филм!
Нека си помислим - коя е точната рецепта за приятна коледа:
1. Любими хора наоколо! Не канете някого ЗАЩОТО ТРЯБВА...
2. Запалете свещите в коледните свещници, които купувахте за украса!
3. Запалете лампичките на коледното дръвче
и 4. Пригответе огромна доза греяно вино, на което да се любувате в минутите на мързелуване + по желание:
5. Обадете се на любим човек, приятел, роднина. За да ви се обади някой и вие трябва да се обадите. Дори не точно днес. Просто някой ден през годината! Просто така! Запазете магията на Коледа, защото с изключение на подаръците можете да поддържате тази магия всеки ден, винаги, когато пожелаете! Та за кога да подготвя виното?

вторник, 10 ноември 2009 г.

Вещите и социализма

Вещите. Подвластни ли сме на тях? Наскоро се преместихме в ново жилище. Що неща изхвърлихме. И то половината – неизползвани. Ама така – баба ми до 10 годишна възраст ми подаряваше едни пижами на точки, които е била купила в огромно количество с мисълта «Да има!». Те така си живееха. Ценяха вещите повече от собственото си улеснение и ги обичаха доживот. Няма да забравя нашият килим в хола – баба ми винаги разказваше как, когато го донесли от Чехия(!!!) седнали на него и с часове го милвали – като дете. Защото той бил толкова мек и като стъпищ, потъваш в него. Нея цитирам – не ми се смейте!Или пък безбройните никому непотребни книги, които са били «тежестта» на някой литературен гений. Няма как да не се разсмее човек при вида на детска книжка «Първи срещи с Ленин». Но наистина – вещоманията някак бе обхванала съзнанието на родителите ми, а и най-вече на баба и дядо. Тя го обясняваше с фактът, че преди режима те са нямали нищо – когато се оженили имали една ютия да се огладят и един лиген да се операт. На тяхното поколение режимът бе дал много – възможност да следват в университет, възможност да работят за жилище и кола. Наистина много на фона на следвоенна България. Та баба ми е родена точно между двете войни и познаваше мизерията на войната. За нея социализмът бе повече от спасение от немотията. Това нямане ги бе превърнало във вещолюбители. Ценна бе всяка малка джвъчка и чашка, всяка дреха или каквато и да била придобивка. Сигурно и затова до ден днешен ни предлага съвсем новият комплект чаши, който от 20 години(!!) стои в кутията. Това е и един друг феномен – да пазим вещите за нови. Сякаш ще живеем пет живота и този си е един вид подготвителен. Ние сякаш вече сме се избавили от това. Обличаме новите си дрехи, както се пееше в онази песен и живеем за мига. Но вещите продължават да ни заобикалят и най-вече – да зависим от тях. И въпреки че зависим от тях, ние неминуемо ги приемаме за даденост. Не ми ли вярвате? Оставете GSM-а вкъщи и се разходете един ден. Ще видите – все едно са ви отрязали лявата ръка без да ви кажат. По същият начин приемаме и изобилието в БИЛЛА. И щастливо сме забравили опашките. Аз не помня тези опашки, а едни други – през зимата на 1989, когато хлябът беше скочил безбожно, а татко с дни чакаше за гас на Ладата. Тогава вече наистина нямаше. А тези соц. Опашките никой не можа да ми обясни. Четох и анализите в капитал за икономическият колапс на социализма, и социологически анализи. Но обяснение как една държава, която произвежда ужасно много и разнообразни стоки и изпълнява планът за петилетката за четири години( как се забаравя абсурдността на призива «Хайде всички заедно пет за четири» - винаги ми е звучал като – хайде да си свършим работата през пръсти), може да остави гражданите се с празни магазини и с липса на елементарни стоки. Възможно ли е да си толкова щедър, че да изнасяш всичко и да оставиш съвсем малко на своите граждани. Това винаги ме е изумявало. Сякаш днес ние, за да няма режим на тока в Албания сами да преминем към такъв. Абсолютно безумие. Но е възможно. Мисля си, коментирам с хора живели в това време и не мога да се начудя – как може да се съчетаят от една страна рационални решения с безумни глупости, от друга. И за да го обобщя най-точно – ще използвам думите на авторката от вторият разказ – «Невероятно е как живеехме в абсурда и го съзнавахме, изправени бяхме пред абсурдни проблеми и реагирахме абсурдно....». Нека загърбим абсурда като го опознаем, анализираме, изследваме и по този начин превърнем в история. Защото както един велик режисьор«Нека си спомняме историята, за да нямаме нещастието да я повторим».

Не губете сили.....

Стената।Промените...Горе долу само това чуваме напоследък. Но реално не знаем. Определено не знаем колко не знаем...Хора та от моето поколение не се и интересуват. Стена. Падане. Промени. Криза и преход. Но какво е било преди. Какво е пороило тези промени и как са протекли те. Наскоро говорих с един западногерманец. Той нямаше идея какво точно е представлявал комунизмът и защо е пропаднал като идея. колко ли време трябва да отимине, за да може това да се включи в учебниците по история. И то не субективно представено и с негативна нотка, както има уклон у нас. А абсолютно безпристрасно представяне и анализиране на факти....Искам децата днес да учат тази история. Тя не може да се изтрие с гума. И не е достатъчно да съществува само в спомените на родителите ни. Защото дори там нещата са противоречиви. Едни я сравняваха с България между войните, другите с България след '89. И при двете сравнения позитивите на социализма надделяват. И все пак ние поне заедно сме преживели всичко.
Имам много приятели германци. И те не помнят разделението. не са били свидетели на стената и за тях германия съществува единствено във вида, в който изглежда днес. Но разделението в умовете на по-старото поколение, чувството за отделеност все още броди като призрак над Германия. Имаше дори един професор, който твърдеше, че идентичността на германците поради това е някак объркана. Че войната и годините в разделение е белязала националната им идентичност и тя не може да бъде същата онази идентичност от преди - основана на традиции, национална кухня и древна история...Незнам дали е вярно, но знам че не би ми се искало....Защо трябва да деля хората на източни или западни. Те просто са германци. И мисля че белезите на социализъм в източна германия, както и тук, а дори и в Полша могат само да ни обогатят. Това е едно знание, едни неизживени спомени, едни непознати марки, които само с факта, че са нещо друго, ни обогатяват. Може би не би било зле да го разберем преди да прикрием всички белези за социализма. В Полша, например, той е толкова осезаем и усещаш се в архитектурата, в университетските книжки или общежитията. Там хората просто продължават и нямат потребността да рушат старото за да градят ново - просто го приемат като част от историята и творят редом с него....Цялата разрушителност в нашето съзнание ме дразни. Нека просто го приемем и ще живеем много по-лесно и безболезнено....И ще спестим много време при съграждането на новото. Макар да говоря за архитектура в момента същата максима би мога да се каже и за социалната реформа....а и за какво ли още не. НЕ рушете, а просто съграждайте редом до старото. Добро или лошо то също е история. Не губете сили да го премахвате, а просто го оставете в ръцете на историята....

сряда, 4 ноември 2009 г.

Урок

Какво е да си доброволец? Каква ли пък е тази сила, която да кара млади хора да жертват свободно време и да правят нещо? Ами.......и аз не знам. Затова пиша това :))) Малко странно, но факт. Не че нещо - просто да си доброволец е усещане. Усещане за колектив, удовлетворение от свършената работа, комуникация, усъвършенстване.
Казват, че трудно се става лидер. трябвало да се родиш такъв или да се научиш да бъдеш। Но според мен и двете са валидни. Откъде знам ли?.....Ето това е отговорът. Освен многобройните приятели, щастието да изпълниш някаква кауза и вътрешното удовлетворение да помогнеш на някого има и още един изключително важен аспект - т.н. soft skills . Общуването е изкуство. Да привлечеш вниманието, да накараш другите да те чуят, да ви последват, да се обосновете правилно....Магии, дарби....ДА бе!!! Просто практика преплетена с опити, грешки и много наблюдение. И най-вече самоанализ... То май самоанализът е в основата на всичко. Дали е любов или урок по логика...ситуациите, в които сме поставени би трябвало да ни учат....но само ако имаме очи да видим урока.
Затова отворете очи, затворете уста и се вслушайте в урока। Кой урок? Ще видите....

петък, 5 юни 2009 г.

Малко еврооптимизъм

For Erasmus students, travellers, expatriates, Europe (with a capital E) is like a new skin, a state of mind - a future? For others, 'EU' is synonymous with misunderstandings, apathy, anger. It's total worth rings up to zero bore. It might be complicated, it may be limited, but the European Union actually affects us: be it regarding illegal internet downloads, milk or SMS prices, GMOs or university graduations. Three words if you're not voting in the European elections between 4 to 7 June 2009: bury, head, sand. Europe is worth the trip to the polls
Повече от това на: http://www.cafebabel.com/eng/
Най-накрая нещо смислено да бъде казано за европейските избори след два дни. много дълго време си казвах, че не ми пука - да, ще гласувам и до там се изчерпва моята заинтересованост. Но започнах да се уморявам да обяснявам на хората, че ЕС е повече от икономическа обвързаност. Това е свобода, която човек усеща, когато започне да пътува, когато започнеш да се забавляваш неповторимо в интернационална компания, когато междукултурният диалог е съвсем непомпозно представен в собствения ти файсбук профил. Затова бе и кампанията Y Vote. Защото ние трябва да сме свободомислещи оптимисти, които да си дават реална сметка за правата си в съюза.....А не да си казват - е то ние сме едни европейци.....Втора категория. На моменти си мисля, че наистина не осъзнаваме колко много сме спечелили, че живеем тук днес. Да - негативи има много, но и позитивите не отстъпват. Затова нека се нсладим на хубавият слънчев ден и отидем да гласуваме с чиста мисъл, оптимизъм и реална представа.....За светлото ни бъдеще, което включва Рим, Париж, Амстердам или.........където там си пожелаеш....

вторник, 21 април 2009 г.

YVote Budapest


Y Vote on Education - Budapest - The funniest home videos are here

Приходи ли ви се? Еми.....да хубаво беше. И аз бях там, и аз се забавлявах. Не научих точно какво ли аха правят в този Европейски парламент. Но вече знам, че младите хора трябва да гласуват! Дали срещу прегръдка, дали срещу балонче....
Остави ти тая работа. Да кажем тук - Будапеща е неописуем град. Романтичен, пълен с изненади и красиви унгарци. Зашушете си ушите, когато отивате и ще сте най-щастливите хора на света. Не за друго - просто езикът ви кара да се питате - на луната ли сте или в Китай :) Иначе с млади хора навсякъде е хубаво. Забавление, алкохол и лудории.....Под крилото на работата. ПЛанове, харти, лекции, AEGEE и бъдещите владетели на света. Приятно е да се забавляваш с такива хора. Някак вдъхновяващо е да усещаш подсъзнателно, че те не само знаят как да се забавляват, но и знаят какво искат и как да го постигнат. Млади хора с активна гражданска позиция, която казва: На нас не ни се играе на дребно. Ние сме европейци и искаме да се възползваме максимално от това.
А ако сте далеч пт предизборната тема - просто се радвайте на филмчето, замислете се доколко образованието е ценност във вашият живот начертайте новите си цели. първо с молив, а после - кой знае???
7 юни 2009 - България избира

петък, 17 април 2009 г.

Breathtaking

Има неща, които те карат да крещиш от кеф или да говориш бързо, почти със скоростта на светлината. Това не е такова. Напротив. Кара те да оцениш собтвената си тишина. Насладете му се.

събота, 14 март 2009 г.

Блещукай, блещукай малка звездичке

Както се досещате заглавието е превод на рефрена на една английска детска песничка - twinkle twinkle little star. Коя, обаче, от всички звездички ме е вдъхновила днес? Тази, която щастливите омъжени хора носят на ръката си. Или просто въпросът на коя ръка се носи венчалната хълка? Поводът е по момински забавен - един прекрасен господин :))(Еми полага ни се поне да гледаме, сега) И неговият пръстен, леко наподобяващ халка, носен на дясната ръка. И се замислих. Ляво, дясно.....Знам кое кое е, нищо че съм жена. И си казах на лявата се носи. Ама - защо пък да не проверя. Започнах да разпитвам приятели. Първо питах една германка - и тя гласува за дясната. Но като цяло теса католици и правят всичко на обратно (т.е. кръстят се в обратна посока и т.н.). После попитах най-добрата си приятелка, която е арменка. Тя също притеснена от двупосочното объркване се допита до всезнаещата "мама". Те също гласуваха за дясната, но също с пояснение, че се кръстят на обратно. Добре че е моето прагматично любопитство, за да се запозная с такива любопитни факти. С твърдоглавието на малкия принц продължих достойното за книга на Марко Семов изследване на нравите и обичаите на женените българи. Разпитах най-близките до мен женени - родителите ми. Те без да се заинтересуваха защо питам (чудо невиждано) безмълвно установиха, че и двамата не носят халката си, но по далечни спомени се носела на лявата. До тук 2:1. Но мачът продължава. Допитах се и до най-големият спец, който с последните 3 години ожени цяла североизточна и югозападна България - сестра ми. ТЯ обясняваше, че наското присъствала на разговор на една от младоженките, която обяснявала, че според традицията и годежният пръстен и халката заедно и едновременно се носят на безименният пръст на дясната ръка. Вече почти забравила откъде е тръгнало проучването попитах и един приятел в Скайп. Той, разбира се, не беше и помирисвал сватба, затова се допита до майка си. Тя вещо обсъдила с приятелка, но и те стигнали до извода, че е дясната. За нещастие, докато проучваше моята дилема изпусна началото на мача на Манчестър юн. с Ливъпрул. Та май това си е достатъчна жертва, за края на моето "проучване". Изводът - ако харесвате някой - питайте го дали е женен. Или отидете на църква и питайте свещеника.... :)) Е може да пропуснете нечистите си помисли към.... младият ерген. Все пак трябва да сме чисти в мислите и делата си, особено през пости :)
P.S. Сетих се, че това не е вървото "изследване", което провеждам. В едни други времена бях гледала "Сватбата на най-добрия ми приятел" ис е бях вдъхновила да измъчвам хората с въпроса "Как ядат пържени яйцата - бърнаки, на очи, по панагюрски, с праз....Реакциите бяха доста странни и определено допитването за венчалната халка беше по-лесно и приятно.

четвъртък, 26 февруари 2009 г.

Поглед в миналото

Случва ли ви се да погледнете в миналото и да видите нещо за първи път? На мен ми се случва понякога, особено когато чета някой стар текст от гимназията. Неосопоримо е, че тогава съм пишела по-добре, отколкото сега. Доста наивно и сладникаво, но красиво. Днес разчиствах спомените си. Не обичам да изхвърлям неща..Те имат стойност. Огромна. Емоционална. Но новото не обича миналото....Новите мебели и пространства ревнуват от спомените....И ги оставят на пътя. Точно поради такива причина разчиствах онзи шкаф с бумагите....който никога друг път не попада в графата "почистване". И попаднах на любовно есе. Дори незнам за кого е написано. Както Ваня Щерева беше написала - вече не е важно дали любовта е била измислена или имагинерна - тя е на хартията: Ето го и есето - писано преди години....за имагинерната любов, която покрива със захаросана глазура:
Здравей, любима моя тайничке!
Няма те от минути, а вече тъгата ме е обхванала изцяло. искам топлата ти прегръдка, искам дъждовните сълзи навън да отмерват ритмичното ни дишане. Искам грейналото слънце да преобразява света за нас - да живеем заедно в един по ново му красив и чист свят. Искам да усещам дъха ти до ухото си, докато четеш през рамото ми. Знаеш ли - винаги забравям да ти кажа, че обожавам да правиш това. Всъщност толкова много го мразя, но не и когато ти го правиш. Обичам да стоя по детски сгушена в прегръдките ти, докато четеш моите есета. прави ме неописуемо щастлива да лежим на пода, хванати ръка в ръка, за да слушаме ПИФ. Защо не си тук до мен? Защо не ме викаш от терасата да се запозная със смешния снежен човек с огромни обувки?
Знам, че трябва. Знам, че не може да сме всяка минута заедно, но това ме измъчва. Няма смисъл. Аз си седя тук, екипирана за решаване на задачи, и отново мисля само за теб. Помниш ли ак се запознахме, Помниш, разбира се! Толкова бе романтично...разноцветните светкавици, лепнещият студ, затворническата беседка...Сега ми изглежда смешно, но..."Бог пази лудите, пияните и влюбените". пък и нали сме си луди...Да се склрием под чадър на плажа...това вече бе шантава иедя...А сега ти събираш студ, аз оскъдна топлина. И когато отново ни събере съдбата като две неразделни части ще въстановим разчупената хармония. Слушам Слави, лепната на прозореца, за да почувствам дъжда, думите ми се набиват в съзнанието - "раздялата наистина е малка смърт...". Чувствам се мъртва. Не мога да покажа колкот те обичам и ...само се измъчвам, дали ти казах, че те обичам, преди да тръгнеш. Дали казах вълшебните думички 100 или 101 пъти. Заклинанието може и да не се сбъдне...А може би и ти в мимента гледаш залеза. Може би и ти оприличаваш слънчевата палитра на любимата ми прасковено-оранжева рокля. Може би...
Стига толкова минало. Усмивки и плюсчета за положителни мисли :)

петък, 19 декември 2008 г.

За сължите, жените и спама

Това е най-сладкия спам, който съм получавала. насладете му се.

Малко момче попитало майка си,
- Защо плачеш?
- Защото съм жена?, отговорила му тя
-„Не разбирам", казал той.
Неговата майка само го прегърнала и казала
- И никога няма да разбереш"
По-късно малкото момче попитало баща си,
- Защо мама сякаш плаче без причина?
- Всички жени плачат без причина, само това могъл да каже баща му.
Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.Най-накрая попитал Господ:
- Господи, защо жените плачат толкова лесно?
Господ отговорил:
- Когато създавах жената, тя трябваше да е специална. Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни за да даряват удобство.Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й. Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква.Дадох й чувствителност да обича децата си независимо от всичко и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много. > Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро за да защити сърцето му. Дадох й мъдрост за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде до него непоколебимо. И накрая, дадох й сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда.
- Виждаш ли, сине., казал Господ, - красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата. Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й - мястото, където любовта обитава."
Моля, изпратете това на 5 красиви жени, които днес познавате. Ако го направите, нещо добро ще се случи. Ще подхраните самоуважението на друга жена! Също може да изпратите това на мъже, които искате наистина да разберат цената на жената и защо е толкова различна от останалите. "Какво е днес твоето най-голямо желание?" Аз отговорих:
- Боже, добре се грижи за тези, които четат сега това писмо, те, семействата им и приятелите им - те това заслужават! Аз тях много ги обичам." Любовта на Бога е като океан. Можеш да видиш началото, но края - никога. Сега това писмо ще започне своето действие. Ангелите съществуват - това е истина. Но понякога у тях липсват крилата и ние ги наричаме приятели.
Изпрати това писмо до свои приятели и днес вечерта до 00,00 часа ще получиш изненада - новост, която ти желаеш да чуеш. Това не е шега. Някой ще ти позвъни и ще ти каже това, което очакваш. Или ангел ще ти донесе новост в съня ти. Не нарушавай тази верига! Изпрати това писмо на минимум 10 човека, които считаш за ангели.

събота, 13 декември 2008 г.

И малко снимки - моооооои :)

За хората, коелдната украса, изкушението и споделянето. За това да си близък и далечен, да усещаш и да си изтръпнал от усещания, за какво може алкохола и какво не може............малко снимки. Или просто еразъм, нон стоп партита и порастването на хората, развиването на любовта им към самите себе си, към другите, помежду си или....просто просто

Нещо полезно и не-мое

Един прекрасен текст, който си мислех, че съм забравила и почти бях.....и който ме изважда от отговорност да измисля нещо гениално:
Дами и господа от випуск '97: Ползвайте плажно масло

Ако мога да ви дам само един съвет за бъдещето, той ще е за плажното масло. Ползата от него в дългосрочен план е доказана от учените, докато останалата част от моите съвети нямат по-реална основа от собствения ми лъкатушещ опит. Сега аз ще раздам тези съвети.
Наслаждавайте се на силата и красотата на своята младост. О, няма значение. Вие няма да разберете силата и красотата на вашата младост докато не ги изгубите. Но, повярвайте ми, след 20 години, когато погледнете отново снимките си, ще си припомните по начин, който сега не можете да уловите, колко много възможности са лежали пред вас и колко прекрасно всъщност сте изглеждали. Не сте толкова дебели, колкото ви се струва.
Не се безпокойте за бъдещето. Или се безпокойте, но знайте, че безпокойствието е толкова ефективно, колкото и опитът да се реши алгебрично уравнение чрез джвакане на дъвка. Истинските беди в живота ви ще дойдат от неща, които никога не са се появявали в обезпокоената ви глава, а ви заслепяват в 4 часа следобед на някой мързелив вторник.
Всеки ден направете по нещо, което ви плаши.
Пейте.
Не бъдете безотговорни към сърцата на другите хора. Не се свързвайте с хора, които са безотговорни към вашето сърце.
Не си губете времето за завист. Някога сте по-напред, друг път изоставате. Съзтезанието е дълго и накрая вие се съзтезавате само със самия себе си.
Помнете похвалите, които получавате. Забравете обидите. Ако успеете да го направите, кажете ми как сте го постигнали.
Пазете старите си любовни писма. Изхвърлете старите се банкови извлечения.
Протягайте се.
Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво желаете да направите с живота си. Най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 22 години какво искат да правят с живота си. Някои от най-интересните 40-годишни хора, които познавам, още не знаят.
Взимайте калций. Внимавайте за колената си. Ще ви липсват когато няма да са наред.
Може би ще се ожените, може би не. Може би ще имате деца, може би не. Може би ще сте разведени на 40, а може би ще танцувате патешкия танц на 75тата годишнина от брака си. Каквото и да правите, не се възгордявайте много, нито се ругайте. Избраните от вас решения са наполовина резултат от късмета. Което е валидно и за всички останали.
Наслаждавайте се на тялото си. Използвайте го по всевъзможни начини. Не се безпокойте от начина, както и от това, какво другите мислят за него. Тялото ви е най-страхотния инструмент, който някога сте имали.
Танцувайте, даже и ако нямате къде да го правите, освен в дневната.
Четете упътванията, даже и ако не ги спазвате.
Не четете списания за красота. Те само ще ви накарат да се чувствате грозни.
Старайте се да опознаете родителите си. Не знаете кога ще си отидат. Бъдете мили с хората от вашето поколение. Те са най-добрата ви връзка с вашето минало и са вероятно хората, които ще са до вас и за в бъдеще.
Помнете, че приятелите идват и си отиват, но на малко то тях трябва да държите. Работете здраво, за да преодолеете разстоянията в географския смисъл и в начина на живот, защото колкото повече остарявате, толкова повече са ви необходими хората, които са ви познавали, когато сте били млади.
Поживейте в Ню Йорк, но го напуснете преди да ви е направил прекалено твърди. Поживейте в Северна Калифорния, но я напуснете, преди да ви направи твърде меки.
Пътувайте.
Приемете някои вечни истини : цените ще растат, политиците ще флиртуват. Вие също ще остареете. И когато това стане, ще си въобразявате, че когато сте били млади цените са били умерени, политиците честни, а децата са уважавали родителите си.
Уважавайте родителите си.
Не очаквайте друг да ви поддържа. Може би притежавате фонд. Или имате заможен съпруг(а). Но никога не знаете кога те могат да изчезнат.
Не цапотете твърде косата си или на 40 тя ще изглежда като на 85.
Внимавайте със съветите, които възприемате, но бъдете търпеливи с тези, които ви ги дават.
Съветът е форма на носталгия. Даването му е начин да извадиш миналото от отпадъчните води, да го избършеш внимателно, да добоядисаш по-грозните му части и го възстановиш за повече, отколкото струва.
Но вярвайте ми за плажното масло.
(Авторът е Кърт Вонегът, атекстът е обръщение към студенти в Масачузетския технологичен институт)

неделя, 5 октомври 2008 г.

За Полша с любов

В началото си мислех да пиша колко неочаквано соц изглежда Полша. Не че съм пропуснала 45 години от историята, но според очакванията ми отпечатъците трябваше да са вече изтрити. Да ама не. ТУк всичко си стои и хората май не се срамуват от това (подобно на нашите глупави главици). Но нещо друго ме впечатли мноого повече и просто си спечели неравностойната борба да присъства тук. Това е начинът, по който се обичат поляците. Толкова красив, толкова детински невинен и толкова....навсякъде.
Ако кажеш Полша на един българин първото, за което той се сеща е полякините по морето. Въпроса е там, че не само жените им са красиви. Просто мъжете са някак грижовни. Абсолютни кавалери, които не се притесняват да носят цветя. Тук много често можете да видите момиче с цветя. Както и непременно ще се сблъскате с някоя любовна двойка, която се целува на пешеходната пътека. Тук някак начинт на обгрижване на жената е друг. И начинт на показаване на тази любов. Полският мъж ще държи ръката ви докато чакате поръчката на сервитьора. Полският мъж е облечен стилно, за да не излага половинката до себе си. ТОй знае тайни романтични места, с които да изненада половинката си. Той просто е всичко това, което.....иска една жена??????Надали. Но поне се опитва. Може би наистина отстрани изглежда различно....Може би. Но прави огромно и безкрайно добро впечатление...Затова без никакви угризения на съвсетта мога да кажа, че Полша е страната на любовта.....според мен.