вторник, 10 ноември 2009 г.

Вещите и социализма

Вещите. Подвластни ли сме на тях? Наскоро се преместихме в ново жилище. Що неща изхвърлихме. И то половината – неизползвани. Ама така – баба ми до 10 годишна възраст ми подаряваше едни пижами на точки, които е била купила в огромно количество с мисълта «Да има!». Те така си живееха. Ценяха вещите повече от собственото си улеснение и ги обичаха доживот. Няма да забравя нашият килим в хола – баба ми винаги разказваше как, когато го донесли от Чехия(!!!) седнали на него и с часове го милвали – като дете. Защото той бил толкова мек и като стъпищ, потъваш в него. Нея цитирам – не ми се смейте!Или пък безбройните никому непотребни книги, които са били «тежестта» на някой литературен гений. Няма как да не се разсмее човек при вида на детска книжка «Първи срещи с Ленин». Но наистина – вещоманията някак бе обхванала съзнанието на родителите ми, а и най-вече на баба и дядо. Тя го обясняваше с фактът, че преди режима те са нямали нищо – когато се оженили имали една ютия да се огладят и един лиген да се операт. На тяхното поколение режимът бе дал много – възможност да следват в университет, възможност да работят за жилище и кола. Наистина много на фона на следвоенна България. Та баба ми е родена точно между двете войни и познаваше мизерията на войната. За нея социализмът бе повече от спасение от немотията. Това нямане ги бе превърнало във вещолюбители. Ценна бе всяка малка джвъчка и чашка, всяка дреха или каквато и да била придобивка. Сигурно и затова до ден днешен ни предлага съвсем новият комплект чаши, който от 20 години(!!) стои в кутията. Това е и един друг феномен – да пазим вещите за нови. Сякаш ще живеем пет живота и този си е един вид подготвителен. Ние сякаш вече сме се избавили от това. Обличаме новите си дрехи, както се пееше в онази песен и живеем за мига. Но вещите продължават да ни заобикалят и най-вече – да зависим от тях. И въпреки че зависим от тях, ние неминуемо ги приемаме за даденост. Не ми ли вярвате? Оставете GSM-а вкъщи и се разходете един ден. Ще видите – все едно са ви отрязали лявата ръка без да ви кажат. По същият начин приемаме и изобилието в БИЛЛА. И щастливо сме забравили опашките. Аз не помня тези опашки, а едни други – през зимата на 1989, когато хлябът беше скочил безбожно, а татко с дни чакаше за гас на Ладата. Тогава вече наистина нямаше. А тези соц. Опашките никой не можа да ми обясни. Четох и анализите в капитал за икономическият колапс на социализма, и социологически анализи. Но обяснение как една държава, която произвежда ужасно много и разнообразни стоки и изпълнява планът за петилетката за четири години( как се забаравя абсурдността на призива «Хайде всички заедно пет за четири» - винаги ми е звучал като – хайде да си свършим работата през пръсти), може да остави гражданите се с празни магазини и с липса на елементарни стоки. Възможно ли е да си толкова щедър, че да изнасяш всичко и да оставиш съвсем малко на своите граждани. Това винаги ме е изумявало. Сякаш днес ние, за да няма режим на тока в Албания сами да преминем към такъв. Абсолютно безумие. Но е възможно. Мисля си, коментирам с хора живели в това време и не мога да се начудя – как може да се съчетаят от една страна рационални решения с безумни глупости, от друга. И за да го обобщя най-точно – ще използвам думите на авторката от вторият разказ – «Невероятно е как живеехме в абсурда и го съзнавахме, изправени бяхме пред абсурдни проблеми и реагирахме абсурдно....». Нека загърбим абсурда като го опознаем, анализираме, изследваме и по този начин превърнем в история. Защото както един велик режисьор«Нека си спомняме историята, за да нямаме нещастието да я повторим».

Няма коментари:

Powered By Blogger