вторник, 10 ноември 2009 г.

Вещите и социализма

Вещите. Подвластни ли сме на тях? Наскоро се преместихме в ново жилище. Що неща изхвърлихме. И то половината – неизползвани. Ама така – баба ми до 10 годишна възраст ми подаряваше едни пижами на точки, които е била купила в огромно количество с мисълта «Да има!». Те така си живееха. Ценяха вещите повече от собственото си улеснение и ги обичаха доживот. Няма да забравя нашият килим в хола – баба ми винаги разказваше как, когато го донесли от Чехия(!!!) седнали на него и с часове го милвали – като дете. Защото той бил толкова мек и като стъпищ, потъваш в него. Нея цитирам – не ми се смейте!Или пък безбройните никому непотребни книги, които са били «тежестта» на някой литературен гений. Няма как да не се разсмее човек при вида на детска книжка «Първи срещи с Ленин». Но наистина – вещоманията някак бе обхванала съзнанието на родителите ми, а и най-вече на баба и дядо. Тя го обясняваше с фактът, че преди режима те са нямали нищо – когато се оженили имали една ютия да се огладят и един лиген да се операт. На тяхното поколение режимът бе дал много – възможност да следват в университет, възможност да работят за жилище и кола. Наистина много на фона на следвоенна България. Та баба ми е родена точно между двете войни и познаваше мизерията на войната. За нея социализмът бе повече от спасение от немотията. Това нямане ги бе превърнало във вещолюбители. Ценна бе всяка малка джвъчка и чашка, всяка дреха или каквато и да била придобивка. Сигурно и затова до ден днешен ни предлага съвсем новият комплект чаши, който от 20 години(!!) стои в кутията. Това е и един друг феномен – да пазим вещите за нови. Сякаш ще живеем пет живота и този си е един вид подготвителен. Ние сякаш вече сме се избавили от това. Обличаме новите си дрехи, както се пееше в онази песен и живеем за мига. Но вещите продължават да ни заобикалят и най-вече – да зависим от тях. И въпреки че зависим от тях, ние неминуемо ги приемаме за даденост. Не ми ли вярвате? Оставете GSM-а вкъщи и се разходете един ден. Ще видите – все едно са ви отрязали лявата ръка без да ви кажат. По същият начин приемаме и изобилието в БИЛЛА. И щастливо сме забравили опашките. Аз не помня тези опашки, а едни други – през зимата на 1989, когато хлябът беше скочил безбожно, а татко с дни чакаше за гас на Ладата. Тогава вече наистина нямаше. А тези соц. Опашките никой не можа да ми обясни. Четох и анализите в капитал за икономическият колапс на социализма, и социологически анализи. Но обяснение как една държава, която произвежда ужасно много и разнообразни стоки и изпълнява планът за петилетката за четири години( как се забаравя абсурдността на призива «Хайде всички заедно пет за четири» - винаги ми е звучал като – хайде да си свършим работата през пръсти), може да остави гражданите се с празни магазини и с липса на елементарни стоки. Възможно ли е да си толкова щедър, че да изнасяш всичко и да оставиш съвсем малко на своите граждани. Това винаги ме е изумявало. Сякаш днес ние, за да няма режим на тока в Албания сами да преминем към такъв. Абсолютно безумие. Но е възможно. Мисля си, коментирам с хора живели в това време и не мога да се начудя – как може да се съчетаят от една страна рационални решения с безумни глупости, от друга. И за да го обобщя най-точно – ще използвам думите на авторката от вторият разказ – «Невероятно е как живеехме в абсурда и го съзнавахме, изправени бяхме пред абсурдни проблеми и реагирахме абсурдно....». Нека загърбим абсурда като го опознаем, анализираме, изследваме и по този начин превърнем в история. Защото както един велик режисьор«Нека си спомняме историята, за да нямаме нещастието да я повторим».

Не губете сили.....

Стената।Промените...Горе долу само това чуваме напоследък. Но реално не знаем. Определено не знаем колко не знаем...Хора та от моето поколение не се и интересуват. Стена. Падане. Промени. Криза и преход. Но какво е било преди. Какво е пороило тези промени и как са протекли те. Наскоро говорих с един западногерманец. Той нямаше идея какво точно е представлявал комунизмът и защо е пропаднал като идея. колко ли време трябва да отимине, за да може това да се включи в учебниците по история. И то не субективно представено и с негативна нотка, както има уклон у нас. А абсолютно безпристрасно представяне и анализиране на факти....Искам децата днес да учат тази история. Тя не може да се изтрие с гума. И не е достатъчно да съществува само в спомените на родителите ни. Защото дори там нещата са противоречиви. Едни я сравняваха с България между войните, другите с България след '89. И при двете сравнения позитивите на социализма надделяват. И все пак ние поне заедно сме преживели всичко.
Имам много приятели германци. И те не помнят разделението. не са били свидетели на стената и за тях германия съществува единствено във вида, в който изглежда днес. Но разделението в умовете на по-старото поколение, чувството за отделеност все още броди като призрак над Германия. Имаше дори един професор, който твърдеше, че идентичността на германците поради това е някак объркана. Че войната и годините в разделение е белязала националната им идентичност и тя не може да бъде същата онази идентичност от преди - основана на традиции, национална кухня и древна история...Незнам дали е вярно, но знам че не би ми се искало....Защо трябва да деля хората на източни или западни. Те просто са германци. И мисля че белезите на социализъм в източна германия, както и тук, а дори и в Полша могат само да ни обогатят. Това е едно знание, едни неизживени спомени, едни непознати марки, които само с факта, че са нещо друго, ни обогатяват. Може би не би било зле да го разберем преди да прикрием всички белези за социализма. В Полша, например, той е толкова осезаем и усещаш се в архитектурата, в университетските книжки или общежитията. Там хората просто продължават и нямат потребността да рушат старото за да градят ново - просто го приемат като част от историята и творят редом с него....Цялата разрушителност в нашето съзнание ме дразни. Нека просто го приемем и ще живеем много по-лесно и безболезнено....И ще спестим много време при съграждането на новото. Макар да говоря за архитектура в момента същата максима би мога да се каже и за социалната реформа....а и за какво ли още не. НЕ рушете, а просто съграждайте редом до старото. Добро или лошо то също е история. Не губете сили да го премахвате, а просто го оставете в ръцете на историята....

сряда, 4 ноември 2009 г.

Урок

Какво е да си доброволец? Каква ли пък е тази сила, която да кара млади хора да жертват свободно време и да правят нещо? Ами.......и аз не знам. Затова пиша това :))) Малко странно, но факт. Не че нещо - просто да си доброволец е усещане. Усещане за колектив, удовлетворение от свършената работа, комуникация, усъвършенстване.
Казват, че трудно се става лидер. трябвало да се родиш такъв или да се научиш да бъдеш। Но според мен и двете са валидни. Откъде знам ли?.....Ето това е отговорът. Освен многобройните приятели, щастието да изпълниш някаква кауза и вътрешното удовлетворение да помогнеш на някого има и още един изключително важен аспект - т.н. soft skills . Общуването е изкуство. Да привлечеш вниманието, да накараш другите да те чуят, да ви последват, да се обосновете правилно....Магии, дарби....ДА бе!!! Просто практика преплетена с опити, грешки и много наблюдение. И най-вече самоанализ... То май самоанализът е в основата на всичко. Дали е любов или урок по логика...ситуациите, в които сме поставени би трябвало да ни учат....но само ако имаме очи да видим урока.
Затова отворете очи, затворете уста и се вслушайте в урока। Кой урок? Ще видите....