На работа съм. В събота. Кошмар. Е не съвсем. Всъщност е интересно. Ходих на концерт. По задължение. И даже и с цветя се сдобих - откраднати. И сеприбирам. В красивия слънчев ден. В който вскеи е тръгнал нанякъде, но не се сеща да се порадва на времето, като ходи пеша. Аз пък да. Нали съм си досетливичка. ВЪрвя и слушам музика сред бездарната симофния от шума на колите. Никой не ме чува. Дори почти не ме виждат. ЗАпочвам да си пея. Има такива песни. И настроения, Които те провокират. Усмивки и щастие от хубавото време, цветята в ръцете ми и музиката в ушите ми.
Два часа по-късно се оказва, че не съм била съвсем невидима. Един приятел е минавал в същото време с колата. Видял ме е. Видял е, че не само не чувам, но и пея с МП3-ката. Предполагам, че е предпочел да не прекъсва щастливия порив. все пак недвусмислено съм му отговорила на незададения въпрос "Как си". ТАка, че....защо да говорим. Оставете съществото ви да говори. Онова - скритото. Защото то е истинско и понякога е по-категорично и пров от самите вас.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
Лилчо, обади се Стефан Данаилов и каза, че му липсвали някакви цветя. Да имаш нещо общо?!?
И не е вярно, че само ти си ходила пеша и си слушала музика и си пяла. След концерта и аз се поразходих, да ми се порадва малко Слънцето. И пях, пях пях. Исках всички да чуят, колко ми е хубаво, но бях толкова уморен, че не можех да крещя.
Публикуване на коментар