петък, 23 май 2008 г.

Вече не можеш да се скриеш

Преди време излязох на среща с един програмист. Много красиво и земно момче. На втората ни среща аз споменах, че като ученичка съм била запалена по математиката, ходила съм на олимпиади и т.н. ТОй ми отговори, че по-скоро знае за наградите ми за есе. ХА! Откъде? Гугъл знае всичко - бе отговорът. Нетърпелива се прибрах вкъщи и пуснах името си в търсачката. Неочаквано много постове и шубликации, за които дори не знаех. Шашнах се! Оказва се, че не можем да скрием миналото си и като цяло - можем да бъдем проучени с един клик. Или май не съвсем. Сестра ми се разочарова, че за нея нищо не излиза. И все пак всеки път, когато правя това упражнение се изненадвам. Никога не знаем какво ще последва. Затова може би трябва да внимаваме. "Следите остават". НИщо че когато четох книгата не бяха останали следите на откъсвача на 20 страници. И все пак внимавайте...то и аз в това число трябва да се сложа, че ще взема да цъфна някъде по бели гащи :) или розови с котета....Дрън дрън .Айде този пост свърши, че почнах да ги говоря големите глупсоти!

Колко е лесно да говориш


Бях забравила колко е лесно да говориш. Даже абсолютно сериозно си мсилех, че имам проблем с комуникацията. Даже бях започнала да се психирам, че не-ходенето ми на детска градина ме е увредило психически. Докато едно малко рижаво същество от една подобна градина не обори почти стабилната ми теория. Лесната комуникация не зависи от образованието. Не е свързана и с възрастта. Тя е като тръпката. С някой хора я има, с някой не. Идва като озарение. Просто се случва. С някой се случва по телефона, с други - на живо....Важното е, че се случва. Мда. Зависи от настроението и нагласата. Но и не зависи....Май май. Особено, когато някой те погледне през прокъсаната мрежа на хилка за федербал заговорнически. Особено когато има рижава коса и е на 5. Има хора, които те провокират. Има хора, които те карат да вършиш глупости без дори да са си отворили устата. Има хора, които ти говорят мълчейки. Но все пак непринудения, този отръскан от двусмислия и подтексти разговор припомня много неща. И припомня как трябваше да бъдат нещата. А всичко потъна в мълчание и самота. Колко беше лесно да говорим. А сега? Дали?

P.S. Снимката няма нищо общо с текста, но реших, че без снимка е скучно.
Powered By Blogger