Бях забравила колко е лесно да говориш. Даже абсолютно сериозно си мсилех, че имам проблем с комуникацията. Даже бях започнала да се психирам, че не-ходенето ми на детска градина ме е увредило психически. Докато едно малко рижаво същество от една подобна градина не обори почти стабилната ми теория. Лесната комуникация не зависи от образованието. Не е свързана и с възрастта. Тя е като тръпката. С някой хора я има, с някой не. Идва като озарение. Просто се случва. С някой се случва по телефона, с други - на живо....Важното е, че се случва. Мда. Зависи от настроението и нагласата. Но и не зависи....Май май. Особено, когато някой те погледне през прокъсаната мрежа на хилка за федербал заговорнически. Особено когато има рижава коса и е на 5. Има хора, които те провокират. Има хора, които те карат да вършиш глупости без дори да са си отворили устата. Има хора, които ти говорят мълчейки. Но все пак непринудения, този отръскан от двусмислия и подтексти разговор припомня много неща. И припомня как трябваше да бъдат нещата. А всичко потъна в мълчание и самота. Колко беше лесно да говорим. А сега? Дали?
P.S. Снимката няма нищо общо с текста, но реших, че без снимка е скучно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар