За една изкълчена любов

Лед. Вървя плахо. Бум. Пльос (най вероятно). На земята съм. Но не защото някое гадже ме е свалило. Просто се изтърсвам през зимата. А ръката още ме боли. Изкълчена била каза един смешко с престилка на доктор. "Ще ти мине". Мда супер. Един ден ще играя волейбол върху горещия пясък. Но ръката ме боли сега. Както и обичливия ми орган - дали наистина е сърцето - няма да разберем никога. И на него му е все тая, че един ден може тормозителя му да каже " Съжалявам. Знам колко те нараних." Искам тук и сега. Но нещата не стават така. Те стават, когато не са ти нужни, когато ще можеш да минеш и без тях.
Омръзна ми да ми казват, че времето лекува. Не го вярвам. Ръката ме боли все повече, а сънищата за отминалите мигове се наместват винаги, когато затворя очи. А и този страх. искаха да ме водят на пързалка. Но толкова много лед. А ръката ми е още слаба и ако я натоваря боли. Как да отида като знам как става. Точно за един миг. И той те изключва от живота си. Ей така - без предупреждение, точно когато не очакваш. Ледът е студен и твърд. Да. На него не му пука. Той просто е там и чака следващата....за да и разбие сърцето. Или да и изкълчи ръката....