Първото бебе

Вие снимали ли сте реклама? Ето по това предполагам, че си приличаме. И ние не бяхме. Ама съвсем никак. Нито измислянето, да не говорим за разкадровките и изпълнението. Затова когато човек си няма опит си го наваксва с прекомерни дози ентусиазъм. Те лудите – ентусиазъм много, ама ние засега се води че не сме…..луди де….не друго.

И така…..Една реклама започва от сценария. Колкото и да не ви се вярва и тук белият лист е началото почти като в Библията.(Е сега тая Библия направо ни побърка….така де пообърка).

Абе - роди се. След много анонимни мъки, дойде и тя – прекрасната дама с рокля на цветя и зелена сламена шапка от филм на Грейс Кели(за набор 95 и нагоре това е една актриса….красива, която все ходи със шапки).

Дойде и първото отричане – тъмно и тайно, секретно в скайп и почти безумно. Корпоративно. Дoволни и щастливи завидна група от ентусиасти отново изникваме на утрето. Но и то не е точното утре. Някакво фалшиво е и пак ни праща в забвение. Този път и пари ни искат, което отвсякъде си е сложен въпрос…..Пропускам междувременните конструктивни спорове ЗА и ПРОТИВ БНТ и производните му „отново конструвкивни” спорове. Тук присъстващите ще се посмеят, а Жоро ще ме прощава……./стоп на лиричното отклонение и отиваме право там/

Утрото вразуми някой от нас….и ни изправи пред нови препятствия от автобусен характер. И така плановете се обърнаха мигновено и аз светкавично се сдобих с шапка и …..за гащи си мислите нали. Мда ама аз рокля щях да кажа. Гащите ги оставете на Черно Фередже. И така въоръжена с зелена шапка за дискредитиране на пенсионери и торба, пълна с шарени рокли, достатъчни за цял клас по пиано, аз се отправих право натам. Ама ме върнаха. Не физически….Ползвам градски транспорт все пак – там връщане назад няма (тук ли да кажа на Бате Бойко, че левче за билетче е безумие…). Връщането беше административно. Терен нямали сме. Или по-точно сега не било удобно. Почти като оправданията на гаджето от десети клас ама….това е съвсем друга тема. Запазваме за утрето. Ех това утре….

Голямото чакане. Вие чакали ли сте? А……не сте. За тоалетна в заведение чакали ли сте? За концерт на Металика чакали ли сте? А за да си платите сметката за телефон? Значи знаете какво е….Стоиш и си чоплиш в носа (нещо много нехигиенично, което вече никой не прави, но е останало като клише) и чакаш. Еми….ние не чакахме Годо. В това бяхме сигурни. Май в нищо друго. А и в нашата лудост бяхме сигурни...ама то това си е откритие тип Айнщайново, т.е. недоказуемо, докато не те прасне по главата….ябълката.

И денят дойде. Беше вторник. Почти като в песента на Остава, ама там ставаше дума за Понеделник (Любимата ми песен от албума „ Моно”). И какво? В петък - снимаме. Още по-хубав ден. И то невъзпят от Остава. КЕФ. Само че от вторник до петък периода е прекалено голям за помнене. И някой бяха забравили. Я да се явят, я други неща. Криво ляво се озоваваме на ТЕРЕН в минимално пълен състав. План минимум е изпълнен. И сега се почна. Голямото кълчотене. Голямото преследване. Голямото сваляне. Че и мръснишки погледи. И всичко това по сценарий……Ах, Алекс…..колко мръснишки погледи обра. Ама ние нали сме добри все хубави неща ти мислехме. „Само да ми паднеп….да ми оправиш…бушоните” и все от този сорт…техничарски мисли. И въпреки тези очевидни трудности(изчерпа ми се техничарския речник) все пак беше забавно. И за нас и за кибиците на първия ред – мдаа Боянка и ти си в това число. Даже си под първи номер. Бързи и експедитивни…..И дори не можахме да изнервим Иво/режисьора/. Браво на нас.

Тук сега малко се чудя…..да ви кажа ли че по обяд се напихме като трите прасенца или само да спомена, че пих кайсиев сок? Ами….ще кажа само, че бяхме щастливи от резултата и отбелязахме постижението както подобава – с пържени картофи. И то със сирене. А за да не четеш тези безсмислени лилински редове и да се чудиш и да правиш онова нехигиеничното движение……а да и да отваряш приятеля Гугльо, за да проверяваш кой е Годо…..просто следващия път ела. И ще има да разказваш….И аз бях там и аз…..реклама правих.